Разбиране на отричането в психоанализата

В психоанализата отказът се отнася до процеса на отхвърляне или отричане на определена идея, емоция или импулс, защото е твърде болезнено или заплашително да се приеме. Това включва отблъскване или потискане на мисли, чувства или желания, които се считат за неприемливи или несъвместими с чувството за себе си или социалните норми.

Отказът може да приеме много форми, като отричане на съществуването на определено чувство или желание, минимизиране на важността му или приписвайки го на някой друг. Може също така да включва рационализиране или оправдаване на вредни поведения или вярвания или избягване на ситуации, които могат да предизвикат нежелани емоции или импулси.

Например, някой, който е бил наранен в предишна връзка, може вместо това да се отрече от собствените си чувства на гняв или негодувание към бившия си партньор обвиняват себе си за ситуацията или омаловажават нейното значение. По същия начин някой, който се бори със зависимост, може да се отрече от собствените си желания за веществото, към което е пристрастен, вместо това да рационализира поведението си като необходимо бягство от стреса или други негативни емоции.

Отказът може да бъде както адаптивен, така и неадаптивен. В някои случаи може да помогне на хората да избегнат чувството на претоварване или самоунищожение, като отблъснат болезнени емоции или импулси, които биха могли да бъдат вредни, ако бъдат възприети. Въпреки това, хроничното отричане може също да доведе до редица негативни последици, като тревожност, депресия и проблеми във взаимоотношенията, както и липса на личностно израстване и реализация.

При терапията целта често е да се помогне на хората да осъзнаят по-добре своите отречени мисли, чувства и желания и да работите върху тях в безопасна и подкрепяща среда. Това може да включва изследване на основните причини за отричането, предизвикване на негативни вярвания и поведение и разработване на по-здравословни стратегии за справяне за управление на трудни емоции и импулси.